Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.01.2010 20:22 - За разширението на диалектната основа на българския книжовен език и неговото обновление
Автор: doktora757 Категория: Други   
Прочетен: 6285 Коментари: 2 Гласове:
3

Последна промяна: 12.02.2010 18:14


За разширението на диалектната основа на българския книжовен език и неговото обновление

 

проф. д.ф.н. Благой Шклифов + (убит от гръцки агенти)

 

Езиковият спор не е от днес. Той съществува в много остра форма и през втората половина на XIX в. Спорят български патриоти – книжовници от Запада с българи от Изтока за характера на новобългарския книжовен език. В тази ожесточена полемика победителите се оказват граматиците от Изтока с локалния си еснафски патриотизъм и егоизъм, и липса на далновидност. За жалост опасенията на западните книжовници за разединение на нацията поради дейността на Марин Дринов за монодиалектна снова на книжовния език се сбъдват. Кузман Шапкарев реагира остро срещу това намерение през 1870 г. в цариградския вестник “Македония”: “Без македонските говори, които крият толкова драгоценности, книжовният ни език ще представлява пълна езична Вавилония”. Ето и отговорът на Марин Дринов в същия вестник: “Такова изкуствено сглобяване на писмен език е нещо невъзможно, недостижимо и не се е чуло да стане някъде. Дружеството (става дума за Книжовното дружество – бел. Б. Ш.) го отхвърля и избира друг път за изработване писмения ни език, път най-естествен и най-пряк. Дружеството само ще се грижи да отровва богатствата на “всите наречия и поднаречия” и да извежда на свет във всичката им природна чистота, каквито да могат да ги имат пред очи всичките ни писатели. Па нека даровитите от тях, ръководим от свой вкус, управляеми от веща критика, да извличат от тези богатства от хубаво по-хубаво, от народно по-народно “вещество” за своите словесни произведения и да създават примери за подражание. С този начин сам от себе си ще се изработи писменият ни език”.

Постановката на Марин Дринов не е издържана нито в научно, нито в държавническо отношение.

Няма единен подход за създаване на писмен език. В едни страни в непрекъсната държавност, каквато е Франция, книжовният език се създава въз основа на говоримия диалект на краля в Ил де Франс, който е станал говорим език на цялата аристокрация. Той се налага чрез централизирано обучение, администрацията, вестниците, литературата и театъра. Естествено Париж е изиграл голяма роля като университетски, културен и административен център. И във Франция, Германия и Италия различията между диалектите са толкова големи, че носителите на различни говори и днес трудно могат да общуват по между си, ако не владеят книжовния език. Но при езиците, чиито диалектни различия не затрудняват общуването, моделът за създаването на писмен общонационален език може да бъде различен. Тук у нас е трябвало да се има предвид и изостаналото развитие на обществото, аспирациите на съседните държави, и лисата а национална държава, а също така и отсъствието на всеобхватни институции. Унгарският книжовен език е създадена на полидиалектна основа поради опасения от сепаратизъм През XVII и началото на XVIII век и в Унгария е имало няколко регионални писмени форми и силно движение за обновление на езика, за създаване на национален език като израз на стремежа за независимо политическо развитие, което се противопоставя на асимилационната австрийска политика. Унгарските езиковеди и книжовници успяват така да ги обединят, взимайки отделни морфологични и фонетични явления от различните диалекти, че книжовният език да бъде еднакво близък и еднакво отдалечен от носителите на народните говори и по тя начин да се направят невъзможни сепаратистките тенденции. Те преди всичко имат предвид Трансилвания, която в продължение на много години е независимо унгарско княжество. Радетелите за единен, богат и обновен унгарски език за тази цел събират лексикалното и фразеологичното богатство от всички райони. Още през първата половина на XIX век Унгарското книжовно дружество издава голям диалектен речник. Прави се подбор на лексиката с оглед разпространението й, отчасти етимологията, изразността, благозвучността и краткостта. Създали са десетки хиляди нови думи за да бъде унгарският език на равнището на европейската култура. Когато за дадено понятие или предмет се срещат повече думи в диалектите, в обръщение се пускат всичките и по естествен път едни остават, други отпадат. Така например за понятието възглавница влизат в употреба три думи: fejal, parna, vankosпървата унгарска, втората и третата от славянски и съответно от германски диалектен произход. Унгарската дума fejal отпадна от употреба. Другите две са пълноценно функциониращи лексеми. При употребата на думи синоними от различни диалекти в българския книжовен език за западните форми се дава стилистичната характеристика – диалектна, която смъква нивото на статуса  на лексемата. Например кошуля, която е широко разпространена, среща се и в поезията на Пенчо Славейков, се дава като диалектна. такива примери изобилстват в българските речници. За правилия и национално отговорен унгарски подход към езика могат да се посочат много пример. Така например понятието облак се изразява с две думи – feleg (трансилванска) и felho (западноунгарска). В българските речници крак са сочи като книжовна, а нога като диалектна, гумно – диалектна дума, а турската харман – като книжовна. В македонския речник бележките са в обратен ред.

 За останалите постановки на Марин Дринов няма база за спор. Може ли да се пристъпва към изграждане на книжовен език без Книжовното дружество да е изработило препоръчителен речник, съдържащ думи и фразеологични единици от цялата езикова територия на българския език! Който и да е писател, колкото и да е даровит, се нуждае от такова помагало. Според Иван Вазов без хубавите думи, които може да се открият в македонските говори “ний няма да успеем да направим езика си нито по-богат, нито по-чист” (Иван Вазов, 1979, том 19, с. 414). Иван Вазов съветва филолозите да спрат с дребнавите си разправии и безпринципни борби по чисто правописни въпроси и да се насочат и най-сетне да събират думи за българския речник. Навремето никой не се е вслушвал в съветите на Иван Вазов.

Досега дейността на тъй наречените лозари остана извън полезрението на историците на новобългарския език. Недооценяването им доведе до сепаратизъм след поредното поражение във войните на България през 1944 г. Група ученици от Солунската българска гимназия заминават за Белград да продължат образованието си, но скоро се убеждават, че протегнатата “братска” сръбска ръка иска да бръкне дълбоко в душата им, прехвърлят се в София за да продължат следването си и да се готвят за своята историческа мисия. Сред тях е и Даме Груев. Това са високо надарени младежи с рядък интелект и историческа прозорливост. През 181 г. в София създават Млада македонска книжовна дружина  и от 1892 – 1894 издават сп. Лоза. Те виждат недостатъците на новобългарския книжовен език, създаден единствено върху източнобългарска основа, което е пречка за неговото масово усвояване в Македония. В първите броеве списанието се изписва с различен правопис от този на Марин Дринов, близък до проектирания от филологическата комисия начело със Стамболовия министър на просветата Г. Живков през 1892 г. и отхвърлян от руските възпитаници, организирани от Иван Вазов. Употребяват отделни думи и фонетични особености от охридския диалект, понеже мнозина са от Охрид. Водеща роля играе Георги Баласчев с псевдоним Езерски, родом от Охрид, по-късно известен български историк. Не закъсняват обвиненията в сепаратизъм от страна на писачите в официоза Свобода. Във втория брой на сп. Лоза (с. 91 - 96) обстойно и научно отговарят на нелепите нападки на посредствените драскачи от в-к Свобода, лишени от чувство за национална отговорност и далновидност: “И така единството на българскиа литер. език естествено е осигурено. Но по наето мнение само едното единство на книга не е достатъчно. Желателно е, щото, ако не съвсем да съвпада литературното единство с народното в сичките му краища по отношение към езика, да не се отличава поне многу от него, с други дум, литературниот език да бъде колкуто се може и по народен в наi широкото значение на думата сир. колкуто литературниот език е понiатен по бреговете на Марица, толку да е понiатен и на тие на Вардар… днешниот бъл. книжовен език далеч още не е фиксиран; тоi се намира, така да се каже, в качеството си състоiание, - в образователниот си период” (с. 94). Те искат езикът да се обогатява не само с руски думи, а и с такива от всички български наречия: “Само по такъв начин ще може да се достигне нещо, да се осислiат и многочислените материали от народните умотворениа, които верваме, никоi не ще да откаже, че те се събират само т една чиста лiубознателност, само за полза на чистата филология” (с. 94). Тук трябва да се изтъкне, че студентите са били много наблюдателни по отношение на намеренията на техните професори за лексикалното обогатяване на книжовния език от диалектите. За голямо съжаление, пророческото виждане на лозарите за събирането на диалектни материали става “само за полза на чистата филология”  и в наши дни. На с. 95 – 96 обясняват правописната си практика и нейната цел – по-лесното усвояване на книжовния език. Те изхвърлят краесловните ерове, тъй като нямата звукова стойност. За звука  ъ използват само буквения знак ъ, изхвърлят буквата  (…), защото има същия гласеж ъ. Вместо буквения знак (…) ползват западнобългарския застъпник е във всички позиции (бех, вера). Вместо й, те ползват по-старинното i, като компонент от лигатурата (…). С това отбелязват и звукосъчетанията ю и я: ю – iу, я – iа (под линия се подчертава, че буквеният знак я е едно от безсмислените нововъведения на Петър Велики). “Писането на iа вместо я не е ново, - осв. в стбълг. и среднебъл, то се пишеше и при възраждането на ново бълг. литература (Раковски и др.)” – с. 98. Правят и някои други фонетични и правописни второстепенни промени. Писачите на в-к Свобода ги обвиняват в македонски сепаратизъм, нелепа класификация. Аз бих ги “обвинил” в източнобългарско поклонничество, защото употребяват малко македонска лексика. Тези млади патриоти-интелектуалци, надминали вижданията на тогавашните официални властови фактори, през 1894 г.прекратяват дейността си поради неразбирането, проявено от консерватизма на факторите в Княжество България. Едни тръгват за Македония да мрат за българската свобода, други стават фактори в културния и обществения живот на България – Даме Груев, Петър Попарсов, Димитър Мирчев, Христо Попкоцев, Георги Баласчев, Андрей Ляпчев, Гоце Делчев, Гьорче Петров, Пере Тошев, Христо Матов и много други. Ако тогавашните политици, писатели и граматици бяха се солидаризирали с вижданията им, то днес нямаше да има почва за езиков спор със Скопйе.

Извънредно богатият речник на Найден Геров (1895 - 1904) включва богат материал от всички диалекти, но за жалост без локализация, защото ползва и публикувани материали, като ги приспособява към собствения си правопис. Поради правописни проблеми и конфликтните отношения между него и Марин Дринов речникът не влиза в широка употреба. И заслужилият лексикограф не взима под внимание важния фактор – възможността за усвояване на националния език с правопис, корено различаващ се от произношението в говоримия език. Но никой не се е опитал да направи друг тип речник. Това е било задължение на Книжовното дружество, а след Освобождението функция и на държавата.

Не е отпечатан първия голям речник на българския език на патриарха на българската филологическа мисъл през втората четвърт на XIX век – Неофит Рилски от Банско, въпреки че през 1883 г. по предложение на Иричек Третото народно събрание отпуска немалка сума за отпечатването му, но проф. Л. Милетич преценява, че вече речникът не е актуален, поради факта, че съответствията на българските думи са дадени на гръцки и църковнославянски език. А кой е пречил на Милетич да направи добавка, а именно съответствия и тълкувания на новобългарски?! Същата съдба по-късно споделя и речникът на Кузман Шапкарев – Градиво за български език. С отрицателната си рецензия проф. Беньо Цонев през 1905 г. възпрепятства отпечатването му.

Не отричам заслугите на двамата професори, обаче те нищо не правят за написване на речник на българския език, нито възлагат на други. Възможностите на Л. Милетич са големи като председател на БАН и на Македонския научен институт, но въпреки това той не прави нищо съществено за задълбоченото езиково проучване на Македония. Враждата между двамата професори пречи на едно близко сътрудничество помежду им за решаване на важни общобългарски езикови въпроси, съдбоносни за нацията – обогатяване на книжовния език с оглед националното единство, съставяне на препоръчителен речник, речник на старобългарския език и диалектен речник.

Голяма е нуждата от написване на исторически речник. Първият том на Старобългарски речник след дъги протакания излиза едва през 1999 г. без участието на най-видните старобългаристи – професорите И. Добрев, Е. Дограмаджиева , А. Минчева, Б. Велчева. Излизането на втория том е под въпрос. Няма изгледи в обозримо бъдеще да бъде издаден диалектен речник.

Липсват фразеологични речници на различните диалекти. Излизащият Речник на българския език е крупно научно постижение, в него се включват думи от цялото езиково землище както книжовни, така и диалектни, регистрирани в писмени източници от времето на Рибния буквар до наши дни. Същото важи и за Български етимологичен речник. За съжаление те не могат да изпълнят функцията на препоръчителен, какъвто е трябвало да се състави в началния етап на изграждането на новобългарския книжовен език.

Какво алтернативно решение би могло да се противопостави в областта на фонетиката на това на Марин Дринов? Изборът на дадена диалектна област като изходна позиция не изключва вплитането в тая система и на явления и от други диалектни области. Би трябвало да се вземе последователно дадено явление от даден диалект и друго от други. Например правилно е било възприет източнобългарското ударение, понеже западното ударение е многообразно. Централно-македонското ударение върху третата сричка отзад напред и липсата на квантитет не е благозвучно, особено за мерена реч. При включването на някои застъпници на старобългарски звукове, които н са известни като графеми, е трябвало да има компромис. Щом застъпникът на (…) и (…) се отбелязва със сегашния вокал ъ (зъб, сън), а не а (заб) или о (сон), то на мястото на (…) е трябвало да се въведе е (хлеб, колено). Носителите на западнобългарските диалекти не могат да бъдат ощетени и в двата случая. Те не могат да се научат правилно да якат, защото това явление пи тях няма аналог. На източния българин може да се каже: както казваш беше ще казваш и  бех, както казваш големи, големият така ще казваш големата, големото. Защо не е възприета вариантност и при съчетанието чер- -черно/църно, както е черква/църква ? Езиковата практика би утвърдила едно и би отхвърлила другото или пък едновременно биха функционирали и двете, без да внасят непонятност. Нашите първи езиковеди възприемат основни славистични фонетични постановки от германската и руската славистика като аксиоми без оглед дали те отговарят на историята и състоянието на българския народен език. Те и днес битуват в нашите учебници. (Този въпрос разглеждам в монографията си Проблеми на българската диалектна и историческа фонетика, София, 1995г.).

Езиковата реформа в сръбския език на Вук Караджич през средата на XIX век е повлияна от движението за обновление на унгарския език, има и политическо значение. Защото нашите езиковеди след Освобождението, когато фактически се установява нормативността на книжовния език не взимат под внимание откритите асимилационни аспирации на сръбската държавна и езиковата й политика към Македония и не доближават книжовния ни език до македонските и поморавските говори? Защо държат за буквени знаци от старобългарския език, които вече нямат звукова стойност и как могат учениците – деца на орачи, копачи и овчари, да усвоят такъв сложен правопис! Сближаването с тези диалекти най-лесно и успешно би станало в областта на лексиката. Кой в Македония в ежедневна разговорна реч казва искам, а не сакам? Какво е диалектното при сакам, когато е в обръщение от Плевен до Охрид? Сакам  е просто фонетичен вариант на искам и не може да се изключи от употреба. Такива примери са стотици. Общонационален книжовен език се създава за да се сплоти нацията в едно цяло, а не да я разедини. За жалост езиковата политика на Княжество България е била еквивалентна необмислената външна политика, която причини много страдания както на българите в Македония, така и в Княжеството. Национално-отговорна езикова политика липсва и след 1944 г. Правописната реформа през 1945 г. е трябвало да стане в духа на националното обединение, а не разединение – противопоставяне изтока на запада. Унифицирането на правописа и лексиката не означава обличане не всички в един мундир. Краесловните ерове е трябвало да отпаднат, защото нямат звукова стойност. Но по отношение на (…) решението е антинационално. да, в езиковото строителство също има политика. Ето какво пише видният учен, родом от Щип (1879 - 1955), проф. А. Балабанов през 1942 г.: “И когато сърбите разбраха нашата грешка, изплашени от мислите на Петко Каравелов, почнаха по най-дяволски пътища да поощряват това яякане с (…), също и играта с ударенията… Затова го насърчаваха тъй горещо сърбите… С каквото и както можеха”. (Александър Балабанов, том I, София, Български писател 1973, с. 559). Защо сърбите си позволяват три застъпника на местото на (…) (вера, виера, вира)? Тази старинна буква има друг гласеж в старобългарския език. Тъй нареченото якане е междинен етап, изживян в западните диалекти. Защо през 1945 г. не са въведени равноправни дублетни форми екавски и якавски? Може би е имало външен натиск за утвърждаване на отделен македонски език или пък нормативен догматизъм? Буквеният знак (…) западните писатели винаги във всички позиции са го произнасяли като е. И се стигна до там, че да се фалшифицира езикът на вини творци на перото от Запада, включително и на Ал. Балабанов, който през целия си творчески живот воюва срещу насилственото налагане на яковските форми. Цензурата след 1944 г. напакости не малко и на словното богатство на българския език. Така наречените технически редактори и други цензури своеволно решаваха коя дума е книжовна и коя не.

Най-сетне през 1955 г. излиза първият том на първия академичен речник – Речник на съвременния български книжовен език, вторият през 157, а третият в 1959 г. И така се сбъдват пророческите думи на Ал. Балабанов: “И като молитва требва да изкажем дълбоката си признателност към нашите граматици и филолози за техната голема заслуга, заслуга, която може да отмие всичките им – и минали, и бъдещи – грехове: те, може би от мързел, но все пак те, нашите граматици, не направиха нито една добра граматика, за да се приеме и пакости; те, нашите филолози, не съставиха ни един словар на български език, за да му турят точка…” (с. 521-522). Този дългоочакван речник дискриминира словното богатство на западните диалекти и узаконява източния характер на националния ни език и в областта на лексиката. На 108 с., том I се дава старинната дума веля,  но със забележка диалектна, въпреки че се среща в творчеството на един от най-известните поети К. Христов. задава се въпросът лексемите повеля, повелявам  от коя дума са образувани? Този речник като първи опит да представи лексикалното богатство на езика ни е трябвало да има и препоръчителен характер. След лексемите, които имат широко разпространение в западните диалекти и са влезли в употреба в отделни литературни произведения, не е трябвало да се пише забележка диалектно. Какво означава диалектно? В нашата практика това означава, че не е източнобългарско, какъвто е случаят с кошуля, нога, веля  и много други.

Книжовният език е жив организъм. При него не може да има закостенялост. Той постоянно се развива, най-вече в областта на лексиката. И в българския книжовен език постоянно навлизат думи от международната лексика или пък се създават нови понятия. Защо той не може да се обогати от собственото си наследство и от думи, създадени в македонската книжовна норма? Нима руското съчетание граничен пропусквателен пункт е по-подходящо от граничен премин  или  жилищен квартал от населба?

Положението сега в Р. Македония е коренно по-различно от това в бивша Югославия. тогава великосръбските интереси налагат отдалечаването на македонската книжовна норма от българския език с цел постепенното претопяване на българите в Македония в югославската – т.е. в сръбската народност. Сега вече положението е друго. Дано наличието на писмената норма в Македония (за начина на нейното създаване Вж. Стоjан Ристески, Стенографски белешки од првата jазична комисиjа – факсимил, Скопjе, 2000 г.) ни даде подтик за разширяване на диалектната база на книжовния език и неговото обновление. След 1944 г. в Македония много поколения учат и усвояват новата книжовна норма, създадена върху част от българската диалектна територия със сръбско графично, правописно и лексикално влияние и с множество новосъздадени думи, с цел отдалечаването й от българската основа.

Ако М. Дринов и неговите последователи бяха вплели македонските диалекти дълбоко в книжовния език, биха ли могли просръбски настроените комунисти да създават нов език? Следователно първостепенна задача на българската страна е да оправи допуснатата грешка от М. Дринов и неговите последователи в езиковата политика и практика. Трябва да се разшири диалектната база на книжовния език, а именно да се състави допълнителен препоръчителен речник с думи от македонските диалекти и от македонската писмена норма и съответно да се използват от писатели и журналисти. Постепенно голяма част от тях ще навлязат в употреба. Нужни са и някои промени в правописа. С тази задача трябва да се заеме специална група от езиковеди, писатели и журналисти, които виждат проблемите и които биха се старали да ги решат. Този въпрос не може да се институционализира. При езиковедите консерватизмът е пуснал дълбоки корени поради обучението в университетите, където липсва алтернативно виждане. Не случайно един медик и виден общественик, какъвто е проф. Михаил Огнянов, вижда правилно проблемите на състоянието на българския език. Ето какво пише в предговора към романа на Миле Неделковски Подковицата на смъртта и надеждата, София, 2000 г., на 12 стр. “Разви се езиков догматизъм, който пренебрегва и презира диалектите. За този езиков догматизъм е характерно налагането на правила, определени от проф. Ал. Балабанов като “тъпоумни и злоумишлени” посегателства върху българското народно единство. Между тях е диктатурата на якането, школското правило за пълния и непълен член, забраната за “мекането” и др. белези, характерни за западните говори”.

А на македонските колеги бих казал: четете Паисий Хилендарски, Йоаким Кърчовски, Кирил Пейчинович, Неофит Рилски, Братя Миладинови, Райко Жинзифов, Кузман Шапкарев, Григор Пърличев, Димитър Матов, Христо Матов, Александър Балабанов – всички родом от Македония и езикови строители на българския език, четете и разсъждавайте върху написаното от Стоян Новакович до министъра на просветата в Белград през 1887 г. Поуки от това трябва да извлекат и двете спорещи страни. Може ли без континуитет да се изгражда през втората половина на XX век книжовен език в Европа? Нека отбележим, че един невзрачен и объркан адепт на Стоян Новакович – руският поданик и проводник на просръбската политика на Русия на Балканите в началото на XX век Кръсте Мисирков (подробно Вж. Д. Димитров Името и умът, София, 1999, с. 234 – 260; същият труд за първи път е публикуван в Скопйе през 1999 г. под заглавие Името и умот), който приживе никому в Македония не бе известен, се издигна в култ след  1944 г. в Скопйе от сърбокомунистите, поставяйки го над великаните за свободата и просперитета на Македония – Г. Делчев, Д. Груев, д-р Хр. Татарчев, Хр. Матов, П. Тошев, Т. Александров, Ив. Михайлов и стотици други.

Сближаването на двете книжовни стандартни системи с общ исторически корен и обща граматична структура, ще сближи двете държави в културния и научен обмен. Безсмислените спорове само ни отдалечават и злепоставят пред света. Българското държавно ръководство, поучавайки се от нехайството в миналото на държавните органи, трябва да вземе отношение по въпроса. Езиковият въпрос е първостепенен духовен и политически въпрос, особено днес в информационния XXI век, когато в Европа държавните граници стават символични.



Приложение

 

Стоян Новакович до министъра за просвета, Белград, 1887 година

 

Тъй като българската идея, както е известно на всички, е пуснала дълбоки корени в Македония, аз смятам, че е почти невъзможно да се разколебае тя напълно, като противопоставяме само сръбската идея. Тази идея, опасявам се, не би била в състояние като чисто и голо противопоставяне да потисне българската идея и затова сръбската идея би имала полза от някакъв съюзник, който би бил рязко против българизма и който би имал в себе си елементите, които биха могли да привлекат към себе си народа и народните чувства, като ги отцепят от българизма.

Би трябвало да се състави един македонски буквар, който ще бъде споен и смесен със сръбския, но така, че да съдържа две третини македонски, а една третина сръбски език, и то във втората половина…Сръбският правопис, който сръбският език успешно отдели от някогашната руско-славянска смесица, ще им открие и ще им омилее на македонците техният роден диалект и ще ги отчужди от тежкия и заплетен исторически правопис, с който си служат българите и като по-проста и по-удобна работа, ще разклати у народа най-дълбоките корени на българската пропаганда и на българската писменост, които българите са широко разпространили. Такъв буквар, поставяйки в Македония основите на по-удобната сръбска писменост, ще заобича сръбската книга и ще им наложи сърбите (на народа) като по-близки люде и които са по-хитри да ги задоволят…




Тагове:   език,   обновление,


Гласувай:
3



1. doktora757 - В статията на проф. д. ф. н. Благой ...
08.01.2010 20:25
В статията на проф. д.ф.н. Благой Шклифов “За разширението на диалектната основа на българския книжовен език и неговото обновление” са засегнати парливи и досега в по-голямата си част премълчавани проблеми на езиковата политика и изграждането на литературния български език. Разглеждат се основно два периода – до 1944 година и след нея. Авторът абсолютно правилно смята, че след Освобождението е съществувала възможност за създаване на нормативен литературен български език върху двете диалектни основи – източната и западната, още повече, че мнозина български творци на словото и езиковеди са от Македония. Изграждането на литературния език предимно върху източния диалект е целяло разделянето на българската народност на две и откъсването на македонските българи от майката-България. Както виждаме тези планове, които беше се зародили още в главите на руските царски политици, са били осъществявани от проруски настроените български културни дейци, а след 1944 г. и от българските комунисти. Работата е стигнала дотам, че сега в световно известните университети изучават вече “македонски” език без изобщо да го свързват с българския! Но сърбизацията на българския език в Македония не е създала един нов език, тя и не би могла да го създаде, докато е жив българският.
С цел по-бързо включване на западните ни езикови богатства в литературния език проф. Б. Шклифов предлага да се разширят тесните измислени норми на съвременния литературен език, да се възстанови графемата Ь, която би узаконила ХЛЕБ наравно с ХЛЯБ. Въвеждането на нормативното “якане” не е попречило на запад от Плевен масово да се говори на Е. Авторът предлага да се разширят и границите на нормативно узаконената лексика, с това мнение също трябва да се съгласим.
След 1944 г. българският език е бил подложен на втора вълна русификация (съветизация), особено в различните области на терминологията, включително и политическата, икономическата, обществената. В резултат на това лексическото богатство на изконния български език, включително и западните му диалекти, оставаше неразработено. След 1989 г. ние наблюдаваме активен процес на езиково разкрепостяване, връщат се стари думи, отмират тромави русизми. Но литературните норми остават непокътнати. В момента е необходима политическа воля, която би накарала новата генерация лингвисти да проведе отдавна назрелите езикови реформи, да включи в нормативната база на литературния език и западната част на езика, да възстанови буквата Ь, т.е. да направи това, което не пожелаха да извършат предишните поколения учени.
цитирай
2. анонимен - същото !!!
26.11.2010 23:24
Я незнам кой език е правилен !!!Там дека жвеем приказваме така,некой даже и оратат ! и е още поразлично защото и ударението не е тва ! ама ми дотегна да чуаам
че приказвам като селянин оти баба ми приказваше по сръбско македонски а е била слугиня в министерски дом 1918 1920г И тва дека го четете сега ако му наслагам ударенията ептем нема да го разберете ! А она баба ми беше истинска българка и християнка !!! заран,обед и вечер не се едеше без молитва ! заран като се дигнеше от кревато се молеше от благодарност че се дигнала,вечер преди да легне се кръстеше пред кревато и после и него го прекръстваше и тогава легаше !
Постеше сека среда и петък ! не одеше на цръква що комунистите записваа кой оди
и после си имаше ядове ! Имаше и икона и молитевеник !!! та от неа знам некой думи от езико ни !!! СТАРИО ЕЗИК ДЕКА СИГУРНО СА ГО ПРИКАЗВАЛИ СТАРИТЕ ОРА !
Но требваше да се преструвам що даскалиците постоянно ми приказваваа кое еселско и кое не а пъ съм се чудил къ така като са и они от село !!!
но сега разбирам ,че е било политика ! заповед !
Ако има нещо за оправяне на езико кажете ше помагам ! колкото мом !
д-р Любомир Тодоров Христов dr.lubo.hristov@gmail.com
P.S. по стечение с обстоятелствата се сблъсках с източнио език и видех огромни
разлики . ОНИ НЕЗНААТ ЕДНА КАМАРА ДУМИ,А ВЪОБЩЕ НЕ РАЗБИРАТ ЗНАЧЕНИЕТО НА УДАРЕНИЕТО И ЗАВЪРШЕНОСТТА НА ДЕИСТВИЕТО ! ОПИТВАМ СЕ ДА НГИ ГО
ОБЯСНИМ ! ама е трудно ! като например отидох си ако ударението е на и то е като когато разказваш...минало несвершено ,може пак да се врънеш некъде и пак да си иаъш /идеш/; а кога ударението е на о то тава значи че нема повече да се връщаш :"...Скарах се със шефо си и си отидох!!!" т.е. нема да се връщам повече !!! напуснах!
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: doktora757
Категория: Други
Прочетен: 5047271
Постинги: 508
Коментари: 1949
Гласове: 3338
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031